Той не заплашваше
Ето една поразителна истина свързана с Христовите страдания: „Когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато страдаше, не заплашваше“ (1 Петрово 2:23).
Какво огромно изявление: „като страдаше, не заплашваше!” Той нито веднъж не се защити срещу онези, които се отнесоха зле с Него. Не наказа никого, никога не отмъсти на никого.
Колко различно от нас! Ние заплашваме когато страданието стане нетърпимо, защитаваме се, непрекъснато защитаваме правата и репутацията си. А най-лошото е, че заплашваме Бог. Това е много тънко нещо и повечето от нас не знаят какво правят. Когато молитвите ни не получават отговор, когато не идва помощ или освобождение, когато паднем в хватката на изкушението, когато проблемите и бедите ни ударят живота ни, когато изглежда, че Бог ни е оставил и се окажем самотни и изпитващи болка, ние се оттегляме от Бог. Спираме да се молим и да четем Библията. Все още обичаме Бог, но вече не сме ревностни. Започваме да се носим по течението. Вярата ни става тъпа и пасивна. Всички тези действия са заплахи срещу Господ.
Всеки път, когато спрем да търсим Бог с цялото си сърце, ние Го заплашваме. Това е тънък начин да кажем: „Господи, дадох най-доброто от себе си, а Ти ме предаде.”
Бог има безкрайно търпение към тези от нас, които изпитваме болка. Той любящо чака, докато ние се завърнем към нежните Му грижи. Но това може да стане начин на живот – заплаха за Божията вярност – ако откажем да се събудим и да обновим вярата и надеждата си в Него. Някои толкова се разочароват, че се предават на похотта и страстите си. Те задоволяват желанията си, защото битката изглежда безнадеждна. Това е техния начин да кажат: „Какъв е смисъла? Опитвам се толкова много и не виждам да печеля победата. Призовавам Бог да ми помогне. Да ме освободи, но помощ никога не идва. Все още имам това нещо в мен, след всичките ми сълзи и молитви.”
Всичко в края на краищата ще се сведе до това: „Имам право да го върша, защото бях наранен много силно.” Това е заплаха към Бог, начин да си върнеш на Него за това, че не ти е отговорил на молитвата навреме.
Възлюбени, има надежда! Господа на силите е с нас! Той е нашия пазител. Той няма да остави децата Си да се подхлъзнат или да паднат. Ние сме в дланта на ръката Му.
Нека направим като Христос „предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо” (1 Петрово 2:23). Да „предадеш” е да поставиш живота си изцяло в ръцете Му. Откажи се от борбата си, спри да се опитваш да постигнеш нещо със собствените си сили и предай опазването на тялото и душата ти на Господа на Силите!
Какво огромно изявление: „като страдаше, не заплашваше!” Той нито веднъж не се защити срещу онези, които се отнесоха зле с Него. Не наказа никого, никога не отмъсти на никого.
Колко различно от нас! Ние заплашваме когато страданието стане нетърпимо, защитаваме се, непрекъснато защитаваме правата и репутацията си. А най-лошото е, че заплашваме Бог. Това е много тънко нещо и повечето от нас не знаят какво правят. Когато молитвите ни не получават отговор, когато не идва помощ или освобождение, когато паднем в хватката на изкушението, когато проблемите и бедите ни ударят живота ни, когато изглежда, че Бог ни е оставил и се окажем самотни и изпитващи болка, ние се оттегляме от Бог. Спираме да се молим и да четем Библията. Все още обичаме Бог, но вече не сме ревностни. Започваме да се носим по течението. Вярата ни става тъпа и пасивна. Всички тези действия са заплахи срещу Господ.
Всеки път, когато спрем да търсим Бог с цялото си сърце, ние Го заплашваме. Това е тънък начин да кажем: „Господи, дадох най-доброто от себе си, а Ти ме предаде.”
Бог има безкрайно търпение към тези от нас, които изпитваме болка. Той любящо чака, докато ние се завърнем към нежните Му грижи. Но това може да стане начин на живот – заплаха за Божията вярност – ако откажем да се събудим и да обновим вярата и надеждата си в Него. Някои толкова се разочароват, че се предават на похотта и страстите си. Те задоволяват желанията си, защото битката изглежда безнадеждна. Това е техния начин да кажат: „Какъв е смисъла? Опитвам се толкова много и не виждам да печеля победата. Призовавам Бог да ми помогне. Да ме освободи, но помощ никога не идва. Все още имам това нещо в мен, след всичките ми сълзи и молитви.”
Всичко в края на краищата ще се сведе до това: „Имам право да го върша, защото бях наранен много силно.” Това е заплаха към Бог, начин да си върнеш на Него за това, че не ти е отговорил на молитвата навреме.
Възлюбени, има надежда! Господа на силите е с нас! Той е нашия пазител. Той няма да остави децата Си да се подхлъзнат или да паднат. Ние сме в дланта на ръката Му.
Нека направим като Христос „предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо” (1 Петрово 2:23). Да „предадеш” е да поставиш живота си изцяло в ръцете Му. Откажи се от борбата си, спри да се опитваш да постигнеш нещо със собствените си сили и предай опазването на тялото и душата ти на Господа на Силите!