Не се предавай
Когато дойде бедата Павел дори и не мигна. Помислете над следната сцена: „А след дълго неядене Павел застана между тях и каза: Мъже, трябваше да ме слушате и да не тръгваме от Крит, за да не си навличаме тези беди и щети. Но сега ви съветвам да сте бодри, защото нито една душа от вас няма да се изгуби, а само корабът; защото тази нощ до мен застана ангел от Бога, на когото аз принадлежа и на когото служа, и каза: Не се бой, Павле, ти трябва да застанеш пред императора; и ето, Бог ти подари всички, които плават с теб. Затова, мъже, дерзайте, защото вярвам на Бога, че ще бъде така, както ми беше казано. Обаче ние трябва да бъдем изхвърлени на някой остров.“ (Деяния 27:21-26)
Не знам за вас, но на мен би ми било трудно при такива думи. „Корабът ми ще потъне? Леле, Господи, какво става тук?“
Какво щяхте да направите ако ви кажеха, че кораба ви ще потъне? Как бихте реагирали ако призивът ви беше застрашен от по-силни от вас обстоятелства? Много от нас биха имали криза на идентичността, понеже личността ни е обвита от нашия призив – няма значение дали призива ни е нашето семейство, работа или дори служение. Корабът ни може да е нашия дом, новата ни кола, успеха на децата ни в спорта или стотици други неща. Трябва да благодарим на Бог за корабите в живота ни, но никой от тях не е важен колкото Христос и хората, на които Той ни е призовал да служим. Идентичността ни не може да никъде другаде, освен в Христос.
Павел знаеше това и дори когато кораба му се разби на парчета, той никога не премести поглед от призива си, който беше Христос. Павел беше спокоен по време на бурята понеже имаше Божието уверение, че всички ще оцелеят. Скъпият кораб на някой човек скоро щеше да потъне, но Павел окуражи всички: „дерзайте.“
Ако Бог те е призовал към нещо, няма значение какви бури може да се надигнат. Той казва: „Нищо не е свършено. Когато всичко изглежда извън контрол, Аз съм в контрол. Не се предавай!“
Не знам за вас, но на мен би ми било трудно при такива думи. „Корабът ми ще потъне? Леле, Господи, какво става тук?“
Какво щяхте да направите ако ви кажеха, че кораба ви ще потъне? Как бихте реагирали ако призивът ви беше застрашен от по-силни от вас обстоятелства? Много от нас биха имали криза на идентичността, понеже личността ни е обвита от нашия призив – няма значение дали призива ни е нашето семейство, работа или дори служение. Корабът ни може да е нашия дом, новата ни кола, успеха на децата ни в спорта или стотици други неща. Трябва да благодарим на Бог за корабите в живота ни, но никой от тях не е важен колкото Христос и хората, на които Той ни е призовал да служим. Идентичността ни не може да никъде другаде, освен в Христос.
Павел знаеше това и дори когато кораба му се разби на парчета, той никога не премести поглед от призива си, който беше Христос. Павел беше спокоен по време на бурята понеже имаше Божието уверение, че всички ще оцелеят. Скъпият кораб на някой човек скоро щеше да потъне, но Павел окуражи всички: „дерзайте.“
Ако Бог те е призовал към нещо, няма значение какви бури може да се надигнат. Той казва: „Нищо не е свършено. Когато всичко изглежда извън контрол, Аз съм в контрол. Не се предавай!“