Най-любимият ми псалм
От всички 150 псалма, Псалм 34 е най-любимия ми. Той се отнася изцяло до Божията вярност да освободи децата Си от големи изпитания и кризи. Давид заявява: „Потърсих ГОСПОДА и Той ме послуша, и от всичките ми страхове ме избави... Ангелът ГОСПОДЕН обгражда от всички страни онези, които Му се боят, и ги избавя... Праведните викат и ГОСПОД чува, и от всичките им беди ги избавя... Много са неволите на праведния, но от всички тях ГОСПОД го избавя. (Псалм 34:4, 7, 17, 19)
Обърнете внимание на твърдението на Давид в този псалм: „Потърсих ГОСПОДА... Този сиромах извика...“ (34:4, 6). Кога извика Давид? Това трябва да се случило когато се преструваше на луд в Гет и не можеше да се моли на висок глас в присъствието на филистимците. Това ни води до една голяма истина относно Божието спасение. Понякога най-силният вик става без да издаваме звук.
Аз познавам този вид „вътрешен вик“. Много от най-звучните молитви в живота ми – най-важните ми, сърцераздирателни, дълбоки викове – са ставали в пълно мълчание.
Понякога съм бил толкова безчувствен за обстоятелствата, че не съм могъл да говоря, съкрушен от толкова по-силни от мен, че не можех да мисля достатъчно ясно за да се моля. Веднъж седях сам в кабинета ми толкова смазан, че не бях в състояние да кажа нищо на Господ, но през цялото време сърцето ми крещеше: „Господи, помогни ми! Не знам как да се моля точно в този момент, така че чуй вика на сърцето ми. Избави ме от тази ситуация.“
Бил ли си на това място? Мислил ли си си някога: „Не знам каква е цялата тази ситуация. Толкова съм съкрушен от обстоятелствата, толкова залят от болка, че не мога да го обясня. Господи, дори не знам какво да Ти кажа. Какво става?“
Вярвам, че точно през това преминаваше Давид когато беше заловен от филистимците. Когато написа Псалм 34, той си признаваше: „Намирах се в толкова съкрушително положение, че се направих на глупак. Но вътрешно се чудех: Какво ми става? Как се случи това? Господи, помогни ми!“
И така изглежда, че Давид казваше: „Този сиромах извика вътрешно, без да знае как да се моли. И Господ ме чу и ме спаси.“ Това беше дълбок сърдечен вик, а Господ е верен за да чуе всеки хленч, без значение колко тих е той.
Обърнете внимание на твърдението на Давид в този псалм: „Потърсих ГОСПОДА... Този сиромах извика...“ (34:4, 6). Кога извика Давид? Това трябва да се случило когато се преструваше на луд в Гет и не можеше да се моли на висок глас в присъствието на филистимците. Това ни води до една голяма истина относно Божието спасение. Понякога най-силният вик става без да издаваме звук.
Аз познавам този вид „вътрешен вик“. Много от най-звучните молитви в живота ми – най-важните ми, сърцераздирателни, дълбоки викове – са ставали в пълно мълчание.
Понякога съм бил толкова безчувствен за обстоятелствата, че не съм могъл да говоря, съкрушен от толкова по-силни от мен, че не можех да мисля достатъчно ясно за да се моля. Веднъж седях сам в кабинета ми толкова смазан, че не бях в състояние да кажа нищо на Господ, но през цялото време сърцето ми крещеше: „Господи, помогни ми! Не знам как да се моля точно в този момент, така че чуй вика на сърцето ми. Избави ме от тази ситуация.“
Бил ли си на това място? Мислил ли си си някога: „Не знам каква е цялата тази ситуация. Толкова съм съкрушен от обстоятелствата, толкова залят от болка, че не мога да го обясня. Господи, дори не знам какво да Ти кажа. Какво става?“
Вярвам, че точно през това преминаваше Давид когато беше заловен от филистимците. Когато написа Псалм 34, той си признаваше: „Намирах се в толкова съкрушително положение, че се направих на глупак. Но вътрешно се чудех: Какво ми става? Как се случи това? Господи, помогни ми!“
И така изглежда, че Давид казваше: „Този сиромах извика вътрешно, без да знае как да се моли. И Господ ме чу и ме спаси.“ Това беше дълбок сърдечен вик, а Господ е верен за да чуе всеки хленч, без значение колко тих е той.