Поглед в сърцето на Исус
„А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му рече веднага, щом си дойде от нива: Влез да ядеш? Напротив, не ще ли му рече: Приготви нещо да вечерям, стегни се та ми пошетай, докато ям и пия, и подир това ти ще ядеш и пиеш?” (Лука 17:7:8).
Нямаме проблем да се оприличим със слугата в задълженията си към господаря му. Няма проблем да си сложим прастилката и да сервираме на Господ цяла трапеза от хвления – голям пир от поклоненние. Това е най-голямата ни радост, най-великото ни задоволство.
Но имаме проблем с последната част, Господната част. „и подир това ти ще ядеш и пиеш!” твърде трудно ни е да го разберем. Не знаем как да седнем на масата, след като сме Му сервирали – да Му дадем същата радост, която ние изпитахме докато Му сервирахме. Ограбваме нашият Господ от радостта да ни послужи.
Мислим си, че Господ е достатъчно доволен от това, което правим за Него. Но има още толкова много. Нашият Господ се отзовава на вярата ни. Радва се, когато се покайваме. Той говори на Отец за нас. Радва се на детинската ни вяра. Но аз съм убеден, че най-голямата му нужда е да има лична комуникация с тези, които остави тук, на земята. Нито един единствен ангел на небето не може да посрещне тази нужда. Нито един, който е преминал от другата страна на завесата не може да посрещне тази нужда. Исус иска да говори с тези на бойното поле.
Откъде ми идва идеята, че Христос е самотен и отчаяно желае да говори? Ами нека видим деня, в който Той възкръсна от мъртвите. Двамата ученика бяха, на път от Ерусалим към Емаус, много тъжни поради това, че техния Господ си беше отишъл. Но когато Той се приближи, те не Го познаха. Той пожела да говорят, имаше да им каже толкова много. „И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях... И като почна от Моисея и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките писания.” (Лука 24:15,27).
Не би могло да има по-чудесно преживяване за тези ученици. (виж стих 32): „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни откриваше Писанията?“ Ние си мислим само за радостта, която тези ученици изпитаха. Ами какво става с радостта на Исус? Аз виждам възкресения Господ, сълзи се стичат по бузите Му с изпълнено с радост сърце. Той беше доволен, нуждите Му бяха посрещнати. Виждам Исус преизпълнен с радост. Той беше послужил. В прославеното Си тяло, той изживя първата двустранна комуникация. Беше излял сърцето Си. Самотното Му сърце беше докоснато. Нуждата Му също беше посрещната.
Нямаме проблем да се оприличим със слугата в задълженията си към господаря му. Няма проблем да си сложим прастилката и да сервираме на Господ цяла трапеза от хвления – голям пир от поклоненние. Това е най-голямата ни радост, най-великото ни задоволство.
Но имаме проблем с последната част, Господната част. „и подир това ти ще ядеш и пиеш!” твърде трудно ни е да го разберем. Не знаем как да седнем на масата, след като сме Му сервирали – да Му дадем същата радост, която ние изпитахме докато Му сервирахме. Ограбваме нашият Господ от радостта да ни послужи.
Мислим си, че Господ е достатъчно доволен от това, което правим за Него. Но има още толкова много. Нашият Господ се отзовава на вярата ни. Радва се, когато се покайваме. Той говори на Отец за нас. Радва се на детинската ни вяра. Но аз съм убеден, че най-голямата му нужда е да има лична комуникация с тези, които остави тук, на земята. Нито един единствен ангел на небето не може да посрещне тази нужда. Нито един, който е преминал от другата страна на завесата не може да посрещне тази нужда. Исус иска да говори с тези на бойното поле.
Откъде ми идва идеята, че Христос е самотен и отчаяно желае да говори? Ами нека видим деня, в който Той възкръсна от мъртвите. Двамата ученика бяха, на път от Ерусалим към Емаус, много тъжни поради това, че техния Господ си беше отишъл. Но когато Той се приближи, те не Го познаха. Той пожела да говорят, имаше да им каже толкова много. „И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях... И като почна от Моисея и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките писания.” (Лука 24:15,27).
Не би могло да има по-чудесно преживяване за тези ученици. (виж стих 32): „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни откриваше Писанията?“ Ние си мислим само за радостта, която тези ученици изпитаха. Ами какво става с радостта на Исус? Аз виждам възкресения Господ, сълзи се стичат по бузите Му с изпълнено с радост сърце. Той беше доволен, нуждите Му бяха посрещнати. Виждам Исус преизпълнен с радост. Той беше послужил. В прославеното Си тяло, той изживя първата двустранна комуникация. Беше излял сърцето Си. Самотното Му сърце беше докоснато. Нуждата Му също беше посрещната.