Духът на отчаянието
“Превит съм и съвсем се сгърбих; Цял ден ходя нажален... Изнемощях и премного съм смазан, Охкам {Еврейски: Рикая.} поради безпокойствието на сърцето си. Сърцето ми туптя, силата ми ме оставя, А светлината на очите ми, и тя не е в мене... Но аз, като глух, не чувам, И съм като ням, който не отваря устата си. Да! съм като човек, който не чува, В чиито уста няма изобличения.” (Псалм 38:6, 8, 10, 13-14)
Докато чета този псалм си представям Давид предаден на отчаянието. Вероятно онова, което най-вече го безпокоеше беше това, че не можеше да разбере защо изведнъж стана толкова унил. Този човек гладуваше за Господ, ежедневно изливаше сърцето си в молитва. Той почиташе Божието Слово, пишеше псалми, които величаеха славата Му. Но сега, когато беше депресиран, всичко, което можеше да направи беше да вика: „Господи, на предела на силите си съм. И нямам идея защо се случва това!“
Както много обезкуражени християни днес, така и Давид се опита да си обясни защо се чувстваше толкова празен и съкрушен в духа. Той вероятно пресъздаваше в ума си всеки провал, грях и глупост в живота си. В един момент трябва да си е мислил: „О, Господи, всичките ми безразсъдни действия ли ме нараниха толкова много, че нямам надежда?“
Накрая Давид стигна до заключението, че Бог го наказваше. Той извика: „Господи, в негодуванието Си не ме изобличавай, И в гнева Си не ме наказвай.” (стих 1)
Нека посоча, че Давид не пише само за собственото си състояние в този псалм. Той описва нещо, през което в един момент от живота си преминават всички посветени хора, които обичат Исус. Той говори за това да се намираш под демонична атака от духа на обезкуражението! Този вид обезкуражителен дух идва направо от недрата на ада. Никой християнин не го носи в себе си, нито пък го изпраща Господ. Такава атака обикновено няма нищо общо с никой специфичен грях или провал на вярващия.
Много е просто – духът на обезкуражението е най-мощното оръжие на Сатана срещу Божите избраници. Най-често той го използва, за да се опита да убеди, че сме си навлекли Божия гняв като не се вписваме в святите Му стандарти. Но апостол Павел ни призовава да не ставаме плячка на капана на дявола: „да не би сатана да използува случая против нас; защото ние знаем неговите замисли.“ (2 Коринтяни 2:11)
Докато чета този псалм си представям Давид предаден на отчаянието. Вероятно онова, което най-вече го безпокоеше беше това, че не можеше да разбере защо изведнъж стана толкова унил. Този човек гладуваше за Господ, ежедневно изливаше сърцето си в молитва. Той почиташе Божието Слово, пишеше псалми, които величаеха славата Му. Но сега, когато беше депресиран, всичко, което можеше да направи беше да вика: „Господи, на предела на силите си съм. И нямам идея защо се случва това!“
Както много обезкуражени християни днес, така и Давид се опита да си обясни защо се чувстваше толкова празен и съкрушен в духа. Той вероятно пресъздаваше в ума си всеки провал, грях и глупост в живота си. В един момент трябва да си е мислил: „О, Господи, всичките ми безразсъдни действия ли ме нараниха толкова много, че нямам надежда?“
Накрая Давид стигна до заключението, че Бог го наказваше. Той извика: „Господи, в негодуванието Си не ме изобличавай, И в гнева Си не ме наказвай.” (стих 1)
Нека посоча, че Давид не пише само за собственото си състояние в този псалм. Той описва нещо, през което в един момент от живота си преминават всички посветени хора, които обичат Исус. Той говори за това да се намираш под демонична атака от духа на обезкуражението! Този вид обезкуражителен дух идва направо от недрата на ада. Никой християнин не го носи в себе си, нито пък го изпраща Господ. Такава атака обикновено няма нищо общо с никой специфичен грях или провал на вярващия.
Много е просто – духът на обезкуражението е най-мощното оръжие на Сатана срещу Божите избраници. Най-често той го използва, за да се опита да убеди, че сме си навлекли Божия гняв като не се вписваме в святите Му стандарти. Но апостол Павел ни призовава да не ставаме плячка на капана на дявола: „да не би сатана да използува случая против нас; защото ние знаем неговите замисли.“ (2 Коринтяни 2:11)