Да умра е придобивка?
Павел го каза! "Да умра е придобивка!" (Филипяни 1:21). Този вид разговори е абсолютно чужд на нашия модерен духовен речник. Превърнали сме се в такива поклонници на живота, че почти нямаме желание да си отидем и да бъдем близо до Господ.
Павел каза: "но съм на тясно между двете, понеже имам желание да отида и да бъда с Христа, защото, това би било много по–добре…" И въпреки всичко, в името на това да изгради вярващите, той смята, че е по–добре да "остане в черупката". Или както той го казва "да остана в тялото".
Беше ли луд Павел? Имаше ли нездрава фикс идея за смъртта? Или показва липса на уважение към живота, с който Бог го е дарил? Твърдо "Не"! Павел живя живот до краен предел. За него живота беше дар и той го използва добре, за да се бие в добрата битка. Беше победил страха от "жилото на смъртта" и вече можеше да каже: "По–добре е да умра и да бъда с Господ, отколкото да стоя в плътта."
Тези, които умират в Господ са победителите; ние, които оставаме, сме губещите. Смъртта не е последното изцерение — възкресението е! Смъртта е прекосяването, а понякога то може да е болезнено, дори и мъчително. Виждал съм много Божии деца да умират в страшни болки. Без значение колко много болка и страдание се изливат върху телата ни, това дори не си струва да бъде сравнявано с неизразимата слава, която очаква тези, които издържат преминаването отвъд.
Всяка мисъл за смъртта ни притеснява. Опитваме се дори да не мислим за това. Считаме онези, които говорят за нея за луди. Понякога бихме говорили за това какво представлява небето, но през по–голямата част от времето темата за смъртта е табу.
Колко различни бяха първите християни. Павел говореше много за смъртта. Всъщност, възкресението ни от мъртвите в Новия завет е наречено "благословена надежда". Но в наши дни смъртта е възприемана като натрапник, който ни отрязва от добрия живот, с който сме свикнали. До такава степен сме претрупали живота си с материални неща, че сме затънали до гуша в живота. Вече не можем да понасяме мисълта да оставим красивите си домове, любимите си неща, очарователните си любими. Изглежда си мислим: "да умра сега би било твърде голяма загуба. Обичам Господ, но се нуждая от време да се порадвам на къщата си. Ожених се. Все още трябва да използвам воловете, нуждая се от още време."
Забелязали ли сте, че в днешно време се говори много малко за небето или за това да оставим този стар свят? Вместо това сме бомбардирани с послания за това как да използваме вярата си за да придобием още неща. Що за закърняло схващане относно вечните Божии намерения! Нищо чудно, че толкова много християни се страхуват при мисълта за смъртта. Истината е, че далеч не разбираме Христовия призив да оставим този свят и всичко, което е в него. Той ни призовава да излезем и да умрем, да умрем без да си строим паметници. Да умрем без да се притесняваме с какво ще ни запомнят. Исус не остави автобиография, щаб квартири, университет или библейско училище. Не остави нищо, което да увековечи паметта Му, а само хляба и виното..
Павел каза: "но съм на тясно между двете, понеже имам желание да отида и да бъда с Христа, защото, това би било много по–добре…" И въпреки всичко, в името на това да изгради вярващите, той смята, че е по–добре да "остане в черупката". Или както той го казва "да остана в тялото".
Беше ли луд Павел? Имаше ли нездрава фикс идея за смъртта? Или показва липса на уважение към живота, с който Бог го е дарил? Твърдо "Не"! Павел живя живот до краен предел. За него живота беше дар и той го използва добре, за да се бие в добрата битка. Беше победил страха от "жилото на смъртта" и вече можеше да каже: "По–добре е да умра и да бъда с Господ, отколкото да стоя в плътта."
Тези, които умират в Господ са победителите; ние, които оставаме, сме губещите. Смъртта не е последното изцерение — възкресението е! Смъртта е прекосяването, а понякога то може да е болезнено, дори и мъчително. Виждал съм много Божии деца да умират в страшни болки. Без значение колко много болка и страдание се изливат върху телата ни, това дори не си струва да бъде сравнявано с неизразимата слава, която очаква тези, които издържат преминаването отвъд.
Всяка мисъл за смъртта ни притеснява. Опитваме се дори да не мислим за това. Считаме онези, които говорят за нея за луди. Понякога бихме говорили за това какво представлява небето, но през по–голямата част от времето темата за смъртта е табу.
Колко различни бяха първите християни. Павел говореше много за смъртта. Всъщност, възкресението ни от мъртвите в Новия завет е наречено "благословена надежда". Но в наши дни смъртта е възприемана като натрапник, който ни отрязва от добрия живот, с който сме свикнали. До такава степен сме претрупали живота си с материални неща, че сме затънали до гуша в живота. Вече не можем да понасяме мисълта да оставим красивите си домове, любимите си неща, очарователните си любими. Изглежда си мислим: "да умра сега би било твърде голяма загуба. Обичам Господ, но се нуждая от време да се порадвам на къщата си. Ожених се. Все още трябва да използвам воловете, нуждая се от още време."
Забелязали ли сте, че в днешно време се говори много малко за небето или за това да оставим този стар свят? Вместо това сме бомбардирани с послания за това как да използваме вярата си за да придобием още неща. Що за закърняло схващане относно вечните Божии намерения! Нищо чудно, че толкова много християни се страхуват при мисълта за смъртта. Истината е, че далеч не разбираме Христовия призив да оставим този свят и всичко, което е в него. Той ни призовава да излезем и да умрем, да умрем без да си строим паметници. Да умрем без да се притесняваме с какво ще ни запомнят. Исус не остави автобиография, щаб квартири, университет или библейско училище. Не остави нищо, което да увековечи паметта Му, а само хляба и виното..